С избухването на Балканската война през 1912 г. целият български народ самоотвержено тръгва да се бие за свободата на останалото в границите на Османската империя българско население. Владимир Димитров е освободен от военна служба, но се записва доброволец и участва като художник към щаба на VII Рилска дивизия.
Това са спомените от войната на Майстора, записани от Димитър Вълканов, съхранявани в Държавен Архив, София.
“Бех освободен от военна служба, когато започна войната, 1912 година, по болест. Но като гледах народа отива, мен не ме задоволяваше даскълъка, затова от Свищов се върнах в Кюстендил и постъпих доброволец – художник към щаба на Седма Рилска дивизия с командир генерал Тодоров, брат на писателя Балан. Дивизията се намираше на границата в село Бараково , докъдето отидох пеш. Там ми дадоха едно конче, от което падах неколко пъти. Оттам отидохме по места към Горна Джумая, за към Кресна Демир-Хисар. Турците тук бяха разрушили моста, но нашите го беха направили дървен. От Кагин мост настъплението продължи Ваксево, Църварица, Черната скала. Щаба се установи в Царевско село. После отидохме в Демир-Хисар, Баракли, Джумая, моста на Струма за Солун. Щаба сега беше в село Лахна. Вървях с мойто конче след обозите. Тук нашите части бяха заловили преоблекли се турци, които стреляха по нашите части в тил. Бяха ги убили. Вързах кончето за едни трънаци и седнах да рисувам убитите трупове. Тъй като немах вода, рисувах с бела боя и плюнка. Косите ми настръхваха, като ги гледах. А други имаше изгорели, виждаха се само кокалите им. Страшни картини, Майсторе. Отвързах коня и се върнах в щаба. Казах на генерала това, което видях и рисувах и помолих на другия ден да отида да рисувам пак там. Но той не ми разреши. Не знам какви му бяха съображенията.
Гледам друга странна картина. Тръгнали бежанци към Солун сред ведро от дъжд, кал до колене, боси и голи, да се връщат към запустелите си домове. Сутринта дойде заповед да спрем пред Веландово. Тук аз пак рисувах. В Солун стояхме цял месец. Нашата армия изнесе всичко. Там рисувах всичко, което се появяваше пред очите ми. Пристанището, обозите, обекти, пленници, войници и други. Щабът тръгна за Деди-Агач. Коне, волски коли, хора през Макра отиваха за Дели-Агач. Войниците пеят „от Дунав до Бело море“. После през Гюмюрджина, Струма, минавахме на салове. От Юзун-Кюпри отидохме в Кешан, където беше щаба на Четвърта армия на генерал Ковачев, когото рисувах. После от Кешан отидох пред Булаир, а оттам в Кородак-Стара-Гора, където с мойто конче падахме и потъвахме в дълбокия сняг и пак продължавахме. А там, по тия места, такъв сняг е видяло преди 80 години и за наш късмет сега.
Макар че ме не биваше със здравето, отидох да ме зачислят на храна. Въпреки студа седнах и рисувах Белото море два-три дена. Даде се заповед за настъпление. Пред Булаир имаше едно поле, то почерня от хора, а студ голям, особено сред нощ. Хората плачеха от студ, но какво да се прави, ха бабам – заповед – требва да се изпълнява. Пехотата, въпреки студа, напредваше. Студа ставаше все по-свиреп. Отидох при едно артилерийско отделение. На 500 метра от нас беше бащата на Щилянова (художника), с неговата дружина. Турците ни обстрелваха с артилерия. Един генерал Георгиев, близо до нас, започна да бие ординареца си, че не бил му приготвил закуската. Турците спреха нашето настъпление, но по заповед на генерала нашите измъкнаха оръдията на могилата и като откриха огън, започнаха да стрелят, турците хукнаха в бяг.
Вечерта нашата пехота стигна до река Ковак. През нощта Динко Грозданов, гимназиален учител, мина пръв моста на реката и като установи, че нема турци, продължи настъплението с частта си. На другия ден аз рисувах моста. Той беше слаб и когато артилеристите опитаха да минат по него, един от офицерите съобрази и със сабята си разряза каишите, а с това спаси да не паднат в пропастта както конете, така и оръдията. На 20, 21 и 22 януари рисувах. На 25 срещу 26 януари виждаме, че по височините откъм Дарданелите се придвижват турски части. Немският броненосец Барбароса се появи от Белото море, който от гъстата мъгла, която беше паднала, не можеше да бъде използван, но все пак всеваше ужас. На 27 януари, в три часа, турците започнаха настъпление. Бех на командното место до могилата. Нашето десно крило отстъпваше. Турците настъпваха с 30 000 души. 20 000 души срещу лявото и 10 000 срещу дясното крило. Вързах кончето в трънаците и започнах да рисувам. В мъглата се появи една наша дружина, която се движеше в походна колона. Турците започнаха ураганен огън, всичко се изпокри.
Останах сам. Престраших се, взех кончето и кожуха и с един офицер се измъкнахме малко встрани зад шубраците. Изтървах кончето и то избяга. Тук стана голям бой. Нашата пехотна дружина връхлетя върху настъпващите турци. Започна бой на нож, гърди срещу гърди. Нашите успеха да ги разбият. Турците дадоха много жертви. Полето се осея с турски трупове. Нашите завзеха турското знаме. Вечерта казвам на генерала, че съм кандидат за орден „страх“, а той се смее. Сутринта от Шаркьой дойде един кавалерист с донесение, че е направен десант от нашите. Всичко горе ври като котел, като на война. Полка върви напред и мълчи. Командира на кон предвожда, а при нас е такава тишина, че се чува шума от обувките и от шинелите на войниците. Сутринта се върнах в Кечан. Там видях Васил Коларов. Беше една виявица и ужасен студ. Тук се сменяше една част от Десета дивизия, около 700 души бяха с премръзнали ръце и крака. В Кишан стойхме част от януари и февруари, а после щаба се премести в Саро..сния залив – Бело море, където рисувах генерал Тодоров и други. Бях направил много рисунки, но после при отстъплението при Злетово, останаха там. Много от тях, тъй като не можех да ги нося със себе си, нали кончето ми избяга. После ходих в Лозенград да си купя туш и бои. Рисувах в Одрин и Чаталджа. Рисувах Айвас баба, крепостта и града. Рисувах Селеврия. Най-прочутото място с кисело мляко, откъдето носеха и снабдяваха Цариград. После се върнах в София, да довърша училището, но войната продължи наново. И аз пак отидох на фронта при Калиманица. Там нашите окопи от сръбските бяха само шест метра. И тук рисувах с акварел. После тези рисунки раздадох на разни чорбаджии, а голяма част от тях, около 70 работи, останаха във Владимир Цанов, кореспондент на чужди езици.
Войната срещу турците беше друго. Имаше много ентусиазъм. Но като почна Балканската война, нашият войник беше изтощен. Не му се воюваше. Имах такива случаи. Когато рисувах войниците, ги карах да гледат напред, други се провикваха: „Не го карай да гледа напред, не виждаш ли, че той гледа назад, накъде да бяга?“. Духа, Майсторе, беше вече паднал. А това влияеше и на мен. След демобилизацията пак станах учител. Трябва да се яде. Но се обяви наново мобилизация, Първата световна война. Събраха ни в казармата за един месец в нестроева част. Като свърши обучението пожелах да отида в строя като художник. Изпратиха ме в Земен да пазя на първа линия. Рисувах каквото можех. Но от студа и мъглата настинах. Дадоха ми отпуска три месеца. Вместо да почивам, отидох при генерал Джостов и го моля да ми даде възможност да рисувам.
С открит лист исках да отида при Гефгелий на Вардарския фронт. Разреши ми и вечерта отивам на гарата. Пристига влака, но камбаните бият тревога. Аеропланно нападение. Нема време за бягане. Свих се между вагоните. Пуснаха запалителни бомби. И това мина и тръгнах за Гефгелий, а после се върнах за Градевско с един камион, с който Тодор Александров пренасяше оръжие. Пристигам после в Прилеп, Битоля и Охрид, където стоях цел месец. Там рисувах много. Пак се върнах в Битоля, където бе началството. Като ми видяха рисунките, ме назначиха за художник в щаба на Първа армия при генерал Бояджиев. Известно време престоях и рисувах в Пелистер планина с една ямболска дружина. Това бяха едни бабаити момци, здравеняци тракийци. После отидох в село Мадарево, Битолско, откъдето са дедите ми. Тук доста порисувах. След това в Сурвич, и тук рисувах. През 1916 г. се върнах в София и отидох в Берлин, където се откри изложба от произведенията на нас, военните художници. Тази изложба я организира Борис Денев. След изложбата в Берлин и завръщането ми в София ме изпратиха за художник във Втора армия. Тук научих, че Николай Лилиев е роден при Дойран и е на лечение в една военна болница. Отидох да го видя. По това време здравето ми се влоши. Почувствах се недобре и подадох оставка като художник при щаба на армията, като препоръчах на мое место да бъде назначен Симеон Велков. Мен не ме освободиха от армията, а ме назначиха художник към Главната квартира. Тук пак рисувах, като вземах войници да ми позират. Това продължи до 1918 година, когато се върнах в София и паднах тежко болен. Отначало ме пратиха на лечение във Военна болница, а по-късно на почивка в Австрия. Но във Виена ми се случи и друга беля. Заболях от испанската болест. (Майстора през това време боледува от туберколоза, затова и го освобождават от военна служба и го зачисляват на нестроева служба, но той отказва нестроевата служба и през всичкото време е сред войниците по бойните фронтове) Заб. Д.В. А там беше глад голям. Глогинки и шипки съм ял, за да не умра от глад. От Виена ни закараха в Румъния, после по други страни. Около месец скитосвахме тук и там, докато се доберем до български параход, с който най-после се върнахме в България. И така свърши се войната. Дадох си оставката като учител. Започнах да стажувам и да посещавам наново академията. От моите военни работи, аз казах и преди, около 120 останаха в Цанов. Други около 50-60 дадох на американеца. В американеца има общо около 150 работи от войната. После му правих и други и мисля, че общо у него има около 200 работи. В братята на Цанов също има. Зора Балабанова знае къде са.“
