“Най-сетне ето ме и тук, гдето от няколко дни вече измервам безкрайните улици. Пътуването през океана за мен бе сравнително не с голямо тегло. Но какво чудо туй бе, братко, водната стихия! Човек вижда нищожеството си пред величието на природата и остава ужасен пред невъзможността да разгадае тайната на битието! И като единствено спасение човек намира пак ДОБРОТО. Но въпреки туй, всеки върви по своя път, докато най-сетне стигне до трагичния за всяко битие край. Много труден е животът, братко, много и нищо по-велико на света не съществува, освен ДОБРОТО и ашколсун на този, който може да се движи направо по тоя път. По-нататък ще ти пиша какво съм видял в този нов Вавилон. Сега все още почивам от пътешествието.”
Това е писмо, което Владимир Димитров – Майстора пише до поетът Николай Лилиев, няколко дни след като пристига в Ню Йорк.
Майстора и Николай Лилиев се запознават, когато и двамата преподават в Търговската гимназия в Свищов. Лилиев е в Свищов от 1913 до 1915 г., а Майстора от 1911 до 1918 година с прекъсвания заради участието му във войните. По онова време нито Майстора преподава рисуване, нито Лилиев – литература. Първият е учител по гимнастика и краснопис, а вторият – по счетоводство и търговска география. И ако трябва да бъдем съвсем точни, по онова време Владимир Поппетров не е известен като Майстора, а Николай Попиванов не е известен като Лилиев (въпреки че вече ги наричат така).
Въпреки различията си, те остават близки до края на живота си. Има поразителните прилики в някои обстоятелства около двамата – и двамата са пълни вегетарианци, не се интересуват от материалното и нямат семейства, и двамата спират да творят във времето на комунистическата власт, и двамата умират през есента на 1960 година. Но това което най-вече ги сближава, е тяхната несломима вяра в доброто – което разбираме от думите на Майстора в писмото.
