Димитър Аврамов пише за вестник “Народна култура” бр. 41, 10. 10. през 1980 г.:
“Както читателят е почувствал от цитираните отзиви, анализирайки цариградската серия на Майстора, критици като Чавдар Мутафов и Сирак Скитник нерядко си служат с един метафоричен речник, в който заемат особено място “космогонични” термини и сякаш за да подскажат границите на словестното обяснение, безсилието му да предаде магическото въздействие, което са изпитвали, тези автори стигат до определенията “тайна” или “мистерия”. Не зная какъв дял от това меже да бъде приписано на обикнати от тях експресионистични стилни обрати, но в случая мисля, че думите “тайна”, “мистерия” крият и едно по-пряко значение, защото изразяват съществени страни от мирогледа на художника. Когато изобразява разперени към небето в молитвен екстаз ръце, сякаш в неудържим порив да обхванат безкрайното, или пък ничком паднали о земи богомолци, когато разработва в многобройни варианти темата “Гробища” с тези застинали като каменни изваяни кадъни, когато забуленият силует на една безутешна майска се извисява над архитектурната панорама от къщи и минарета, или пък сред величествената космическа тишина на Босфора самотен рибар в неподвижна лодка е навел глава и скръстил ръце в смирена молитва, дори в “Закритите пазари”, където вместо пъстра търговска суетня цари някакът тайнствен, мистичен полумрак, Майстора е далеч от идеята да предаде просто характерни жанрови моменти от ориенталската действителност. По-скоро, изобразявайки ги, той търси онова, към което винаги се е стремил и подчертавал в свои изказвания: “Вечното”. В случая отношението на човека към “незнайното”, към онова, което надвишава силите му и тесните граници на несигурното емпирично битие…
При всеки досег с непознатото чувствителната душа на художника сякаш е получавала парещо усещане за метафизическа загадка:
Съвсем малък, при една разходка с баща си из полето, той е развълнуван от белия силует на една самотна жетварка, бързаща пред настъпващата буря да доожъне малката си нива. Пъплещите ниско оловносиви облаци, тревожната тишина и подземния тътен, далечните светкавици, наближаващият порой, след пушечния изтрел на баща му, който “сякаш разтвори небесата” – всичко туй поразява въображението на малкия и той, вече зрял художник много пъти ще се опитва да го изобрази. “Тогава като че за първи път пред мен са откри всемирът и нищожеството на човека…” – споделя Майстора. (от Асен Василев). При първото си посещение в Италия, когато рисува римските гробища, той отново е обхванат от метафизически размисли за вечното и преходното: “Отначало – какъв страх у тия гробища – споделя той. – А после си дирех место за покой и къде ще ми бъде най добре. Една учителка мина с децата покрай мене и като обхвана гробищата с мрачен поглед, рече на учениците си: “Che triste e la morte!””
