Притисната между две по-известни имена от миналото – тези на Панайот Хитов и Стефан Стамболов, – в Казанлък, в самия край града, се е смушила уличка, наречена „Иван Милев“. Наглед ненатрапчиви, с къщички на по един, най-много два етажа, стотината метра тясна и прашна уличка сякаш не успяват да отдадат почитта, която заслужава художникът с огромно въображение и приказна четка.
И все пак не е случайно това, че улицата с името на художника се намира в тъкмо подбалканския град. Иван Милев вижда бял свят на 19 февруари 1897 година недалеч от Казанлък, в „порутена овчарска хижа“, в която баща му, овчар от село Шипка, живее със семейството си и отглежда добичетата си.
Малко са сведенията, които са съхранени за Милеви; малко са сведенията и за детските години на Иван. Знае се, че е започнал да рисува съвсем рано. Попил магията на долината и на планинските усои още като дете, той съумява да я съхрани до самия край на краткия си живот. Като момче Иван скита със стадото на баща си, Мильо, който е решен да направи своя син овчар или по-право да го научи да купува и продава овце. Но на момчето друго му е в кръвта. Още в началното училище Иван успява да впечатли учителите си със своите рисунки. Уроците в школото и броденето с животните не успяват да заглушат този самороден талант – Иван не спира да рисува и в гимназията. Пейзажите му от Балкана са изпълнени със силни светлини и драматични ефекти: бури, залези, изгреви.
За първи път Иван Милев напуска родния си град за по-дълго време през 1916 година. На деветнадесет той е мобилизиран е в Пехотната казарма в София и е зачислен в щаба на Въздухоплавателната дружина като военен художник. Това е периодът, в който създава „Пушач на морфий“ – картината, в която битовото и баналното се превръщат в обред, в заклинание, в тайнство. Уви, талантът на Иван Милев не го избавя от участие в бойните действия. През 1917 година е изпратен на фронта в Румъния. Преживяното там намира отражение в дневника, в стиховете и прозата, включително в писмата, които се считат за най-доброто, излязло изпод творческото му перо.
Понякога организира художествени вечери в подземието или в канцеларията на щаба, приласкан от още една муза – на театъра. Тогава войниците забравят, макар и за кратко, тежкото военно ежедневие. Увлечението на Иван Милев по театъра ще се прояви още по-ярко няколко години по-късно, през 1923-та, когато художникът дебютира като сценограф.
Но дотогава той остава отдаден най-вече на картините. През 1917 година открива първата си самостоятелна изложба в родния Казанлък. Градът на Милев откликва на творбите с интерес; картините му са забелязани и от в-к „Дойче Балкан-Цайтунг“ – ежедневник, излизащ във внушителните за онова време 20 000 бройки. През следващата година Иван Милев е демобилизиран и получава шанс да завърши гимназиалното си образование „всред голяма мизерия, но и с големи надежди“.
За съжаление надеждите, свързани с художническия занаят, като че ли отстъпват крачка назад. Иван Милев прекарва три години по селата в Чирпанско и Хасковско, където работи като учител. За това време той пише: „Повече даскалък не мога кара, станах равен на някаква си селско-даскалска смет. Това не е живот. […] Ако не беше четката ми и тя чудашки характер, едва ли бих изтраял“. При все това този период е важен за развитието му като художник, тъй като мистичната му и романтична душа намира благодатна почва по селата, сред народните обичаи и поверия, сред легендите и приказките. Като учител той кръстосва Родопите, насред чиито простори у него се зaражда идеята за цикъл от картини под наслов „От Балкана до Бялото море“. “Красивата природа и интересния бит в Родопите са едничката и голяма радост на тънещия в мизерия беден учител – пише изкуствоведката Евдокия Петева-Филова. – Милев е наистина толкова беден тогава, че за да може да спести повече пари за своето учение, не се решава да си купи обуща, а ходи с дървени налъми.”
Това е времето, в което у селския даскал се поражда намерението да събере пари за учение в Художествената академия в София. Воден от тази мисъл, той организира изложби в Хасково и Габрово. На една от тях Милев се запознава и сближава със своя съименник по фамилия Гео Милев. Поетът символист умее и да рисува, при това извънредно добре, и вероятно това му помага да разпознае у младия художник онази божествена искрица, която превръща занаятчията в истински творец. По предложение на Гео Милев Иван пренася картините си в Борисовата градина в столицата и най-дръзко ги подрежда на островчето в езерото край тогавашния ресторант „Ариана“.
Нюхът на Гео Милев не го подвежда – изложбата е посрещната с интерес и внимание от столичните интелектуални кръгове. Критиката отбелязва, че картините носят надежди за едно перспективно бъдеще на автора в декоративния жанр. Самият премиер Александър Стамболийски е впечатлен от видяното и дава на младия мъж пари за бои, четки и платна. През 1920 г. сп. „Везни“, което е трибуна на символизма и експресионизма в България, отбелязва: „Декоративната изложба на Ив. Милев: в неговите малки картинки може би не ще се открие нищо „родно“, но моята вяра ми казва, че тази първа изложба на младия художник ще има безспорно много по-голямо значение за нашето родно изкуство, отколкото – не само изложбата на Нилус – но и цялата националистична живопис на художници като Мърквичка, А. Митов, Гочо Савов и др. С вяра в своята собствена работа българският художник ще създаде родното изкуство“.
Същата година Иван Милев се явява на изпит в Художествената академия. Поставена му е задача да нарисува натюрморт, който художникът стилизира. Но и тази нечувана дързост му носи успех – Милев е приет в Академията.
Годините са все така гладни. Обикновено Иван Милев ходи обут в обичайните си дървени налъми, облечен е в дрехи, изтъкани от майка му. Тя шие и „сандъка“ – балтона, с който синът ѝ не се разделя през зимата. В спомените си приятели на художника разказват, че главната му храна била хляб с чай, и това – всеки ден. Бил се превърнал в живи мощи. Решен бил на всяка цена да стана художник, ако ще да загинел от глад.
Мизерията обаче не убива духа на Милев. През 1922 година от общия курс в Художествената академия той се премества в Декоративния отдел. По време на следването си прави три самостоятелни изложби. Работи като илюстратор и карикатурист. Рисува кориците на множество книги.
1923-та е годината, в която открива изложбата си в Тръпковата галерия, първата художествена галерия в София и културно средище на художници и писатели. През същата година Иван Милев дебютира и като сценограф. Талантливата му ръка създава ненадминати сценографски решения за няколко постановки в Народния театър и Театър „Студия“. И въпреки всички тези занимания той не дава гръб на картините и рисува ли, рисува.
Творческото завръщане на Милев в родния му град е свързано с проекта за украсяване на Стайновата къща със стенописи. Домът на дипломата Петко Стайнов и съпругата му, писателката Анна Каменова, е сред най-хубавите в Казанлък. Иван Милев зографисва една от стаите в дома на двойката, а редом с това проектира и интериора на целия първи етаж заедно с мебелите. Днес къщата е реставрирана, а стенописите са там и очакват своите посетители…
С друга Анна – не Каменова, а Орозова – е свързана една от най-емблематичните творби на Иван Милев. Анна, чийто съпруг е богатият розотърговец Александър Орозов, посещава ателието на Иван Милев и за да оправдае присъствието ѝ там, съпругът ѝ поръчва на художника да ѝ нарисува портрет. Така върху платното се появява Ахинора, съпругата на хан Аспарух, с тюл пред долната половина на лицето и огромни зелени очи. „Ахинора“ се превръща в най-загадъчния женски образ в българската живопис.
През 1925 година в една художествена галерия Милев се запознава с Екатерина Наумова – млада и даровита оперна певица, завършила консерватория в Германия и Факултет по философия, дъщеря на военен лекар. Двамата си определят среща на 16 април пред храм „Св. Неделя“ точно в часа на последвалия чудовищен атентат. В последния момент мястото на срещата е променено и тази щастлива случайност спасява живота им. На 19 юли младите се женят, а на 18 май следващата година се ражда дъщеря им Мария Милева. Въпреки скептичните прогнози за техния брак двамата са щастливи заедно. Тя предпочита неговото присъствие пред многобройната си публика, отказвайки се от бляскавата си артистична кариера. Той не се уморява да я рисува с изключителна любов подобно на иманяр, открил съкровището на живота си. През този период Иван Милев създава най-емблематичните си картини: „Сватба“, „Жътварка“, „Пред кандилото“, „Селска мадона“, „Бежанки“, а след раждането на дъщеря им Мария – „Зимен пейзаж“, „Нашите майки все в черно ходят“, „Черният хляб“ и др.
Фани Попова-Мутафова се връща в спомените си към тези времена: „Беше януари от 1927 година. За да се чувстват всички весели и радостни, не беше нужно кой знае какво разточителство. Малко вино, изящно поднесени закуски, музика, сърдечен смях, духовити забележки, искреност… Малката Мария спеше в кошчето си в съседната стая. Катя свири и пя. Иван ни показваше новите си картини, които ни поразяваха. Чавдар [Мутафов] го закачаше: „Помниш ли първата си изложба, когато ми писа през 1920 г.: „Аз, да не казвам голяма дума – имам пълна вяра в себе си. Аз, един провинциален учител. Кой би повярвал в нещо на мен – разбира се, никой. У нас са свикнали да питат: где сте свършили, коя академия, но те не знаят какво е дар, художествен огън, нюх…”. Иван се смееше. Гласът му беше малко по-дрезгав от обикновено, оплака се, че бил изстинал. И продължаваше да разказва за своите планове, за бъдните си картини, стенописи… И ни показваше все нови и нови, полузавършени, едва започнати, скицирани мотиви в разни варианти… Трябвало да бърза, много да бърза, защото не ще смогне да приготви всичко за голямата си изложба.
След няколко дни ни съобщиха, че Иван починал. Голямата изложба я откри Катя, загърната цяла в черни була. И тогава чак, сякаш за пръв път, когато видяхме събрани на едно място всички картини на Иван Милев – дори и незавършените – ние изтръпнахме пред чудото на това голямо изкуство и пред непоправимата загуба“.
Художникът издъхва от испански грип далеч от родния си град, още ненавършил и тридесет години.
На 27 февруари 1927 година в Тръпковата галерия в София е организирана посмъртна изложба на Иван Милев. По случай 100 години от рождението му пък са организирани юбилейни ретроспективни изложби в Националната художествена галерия и в Художествената галерия в Казанлък.
В неразлистилата се пролет казанлъшката уличка „Иван Милев“ още сивее прашна. Някак не успява да примами окото с външността си. Но може би и тя като художника с бедняшки вид, облякъл „сандък“ и нахлузил налъми, крие в себе си някаква пъстра магия.
Текст от Мария Енчева
Снимка на корицата от https://vestnikiskra.com/kazanlachani/kogato-kazanlak-se-e-narichal-pazardjik/