Вестник „Пулс“ 01.02.1972 г. Държавен архив, София
Баба Верка Виячева, вече на 61 години, седна на стола. Ръцете й бяха скръстени. Може би са били точно така сложени и когато преди години е позирала пред художника.
– Рисувал ме е като момиче. Обикновено идваше с брат ми. „Интересна си – казва и рисуваше. Не зная какво хубаво намираше у мене. Аз не обичах да позирам, защото трябваше дълго време да не мърдам от стола. Караше ме да държа ръцете си така… Погледнах ръцете й. Въпреки старостта те се открояваха бели на тъмния фон на облеклото. И ме гледаше, сякаш позираше. После добави:
– Много хора нарисува. И надплащаше. Работеше на полето, в овощните градини, между хората. Седнеше под някое дърво и рисуваше плодовете. Друг път цветя. Много обичаше дивия мак. Мене все сред цветя и плодове ме рисуваше.
На въпроса ми има ли някъде в България запазен неин портрет, тя ми отговори, че всички картини, на които художникът е нарисувал лицето й, са били изпратени после за Америка. Влезе бай Кольо. Старец на около 70 години.
– Нека Кольо да разкаже повече. Майстора 15 години е живял у тях, каза баба Верка на излизане.
– Бай Владо, така Никола Стоянов наричаше художника, нарисува първо майка ми, после баща ми, а мене – като комита. Не можех да се позная. С калпак, с мустаци….
Помолих го да ми каже нещо от делничния живот на Майстора.
– Беше добър човек. Ако всички сме такива като него, няма нужда от пъдар. Ще отиде някъде да рисува, ще си откъсне грозде или ябълка, а на другия ден ще рече на стопанина: „Откъснах толкова и толкова, кажи какво струва“. Моят баща му викаше Иван Рилски заради добрината му. За Шишковци е мислел до последния си дъх. Един път се завръща от Кюстендил. Питам го: „Защо си бос“, а той отговаря: „Срещнах един по-бос от мене, та му дадох обувките си. Аз ще си купя други“.
Влезе друг модел – Димитър Стоименов.
– Народен човек беше Майстора. Когато дойде Коледа ще отиде в някой магазин, ще плати един чувал брашно и ще каже да го занесат на някой сиромах. Видеше ли някое бедняшко дете, ще го викне в магазина и ще го облече отгоре до долу.
Попитах какво впечатление им е направил Майстор, когато рисува. Бай Димитър ме погледна и рече:
– Как рисува ли? Додето го погледнеш ушарил е вече платното с боя – червена, зелена …. Рисувал ни е на полето заедно с дядо. Дядо ми вдигнал сноп над главата, а аз до него. Цял ден ходеше из къра, чудехме се как издържа. Вода никога не носеше. А лете тук е такава жега. Обичаше да рисува стари хора, но Дафина най-много. Дафина беше хубава. Нямаше по-хубава от нея…. Умря от туберкулоза.
