Кои са Бараците ли? Това са трима приятели: Златю Бояджиев, Давид Перец и Васил Бараков.
Срещнали се през 1926 г. в ателието „Дъга“ на Гео Мирчев в Пловдив, а друг голям пловдивски художник, Цанко Лавренов, им дал прозвището „Бараците”.
След тази среща били неразделни, приятелството им продължило и в Художествената академия в София. Споделяли обща квартира, заедно рисували, гладували и се борили да изкарат по някой лев с рисуване на реклами и фирмени табели.
След завършването си тримата рисували из Родопите – планината била централна тема в картините им. Тогава започнали да се очертават и индивидуалните разлики и личен стил на всеки от тях.
Васил Бараков е роден на 4 септември 1902 г. в Казанлък. Семейството му се установило в Пловдив през 1914 г. След като завършил Академията в София, работил за панаира в Пловдив и като художник на декорите в Пловдивския драматичен театър. Рисувал натюрморти и портрети, но най-голяма била любовта му към пейзажа. Той е един от най-големите български пейзажисти. Ранните му пейзажи са експресивни, с изразен релеф, наситен колорит и плътна фактура, без детайли.
Васил Бараков смесва сам боите си от натурални пигменти. Той казва:
„Да, магията на земните багри е забравена. Винаги съм рисувал с мои бои. Доставянето на материалите е цяло приключение, а приготвянето не проста химия. Ето тая охра съм я изкопал от едно плевенско село, убитото зелено е от Кърджали, а наситеното от другаде. Земните бои не потъмняват. Природата е приготвила всичко. Трябва само да го откриеш.”
Златю Бояджиев е роден на 22 октомври 1903 г. в село Брезово, не далеч от Пловдив.
Стилът му на рисуване е реалистичен, в духа на италианските ренесансовите майстори и северните художници като Питер Брьогел.
След 1944 г., наред с картините, Златю Бояджиев се занимавал и с приложна работа – пропагандни материали за новото комунистическо правителство.
По този повод Васил Бараков разказва:
“Така се получи. След пътуването в Румъния ни подгониха и трябваше дълги години да работя приложна работа, за да се издържам. Двадесет години приложна работа – за препитание – вместо да правя живопис. Най-здравите ми години. Много тъжна история. И не само аз. Цялото ни поколение. Кирил Цонев – и той милият – реставрира, пише книги. Това е полезно, но се изгуби за живописта. Бенчо Обрешков, също. И Златю – заедно сме работили приложно. И въпреки това си останаха големи художници.”
По време на работа по декорацията на азотноторовия завод в Димитровград през 1951 г. Златю Бояджиев получил тежък инсулт. Парализирала се дясната половина на тялото му.
Така неговото творчество се разделя на два основни периода, преди и след 1951 г. Няколко години се възстановявал и започнал да рисува с лявата ръка. След това стилът му изцяло се променил към свободна експресивна живопис в ярки, контрастни цветове.
Давид Перец е роден на 9 февруари 1906 г. в Пловдив.
Първата му публична изява след Академията била през 1934 г., когато показал свои картини в зала „Преслав“.
През 30-те години като член на Дружеството на новите художници и на Южнобългарските художници участвал в множество изложби. През 1936 г. пътувал до Холандия, Франция и Германия.
През 1941 г., по време на Втората световна война, Перец попаднал в трудов лагер заради еврейския си произход. Там направил много рисунки, които показват ежедневието в лагера.
Напуснал България през 1948 г. и се установил в Париж, където рисувал в различни жанрове и получил признание от френската и световна критика. Към края на живота му живописта на Давид Перец става напълно абстрактна.
Тримата приятели – Златю Бояджиев, Давид Перец и Васил Бараков, започнали творческия си и житейски път заедно, но всеки поел в своя посока в живота и изкуството.
